"Дъщерята" става на 170 години

На 11 февруари преди 170 години в парижката Опера Комик за пръв път е представена операта "Дъщерята на полка" от Доницети. Нейният първи спектакъл не произвежда фурора, който тя има днес – триумф, който води началото си от далечната 1966 г.


Тогава, на 2 юни, Ковънт Гардън поставя тази позабравена опера с голямата Джоан Съдърланд в ролята на Мари, съпругът й Ричард Бонинг и неин постоянен диригент, и отскорощния й млад партньор Лучано Павароти – в ролята на Тонио.


Успехът на примадоната е очакван – тя е невероятна комбинация от високи ноти и чувство за хумор...

Joan Sutherland – "La chanson du Règiment" (1972, studio)




..., но истинския успех е за младежа.

В края на първо действие Доницети си прави садистичната шега да напише една тенорова ария, която завършва с 8 горни до – 4 по 2. За капак по-късно добавя и още едно и опасните ноти стават 9, а арията се превръща във "връх "Еверест" за тенорите". Трудност добавят и фактите, че е сравнително рано в спектакъла и така остава малко време на певеца за разпяване и че нотите следват бързо една подир друга и изискват значително пъргав глас. Много тенори я пеят само с горно си, но не и не чак толкова големият (като популярност и още повече – като физика) тогава Павароти. Джоан Съдърланд разказва, че винаги на репетициите Лучано завършва "Pour mon âme" с нормално си. На генералната, както си пеел арията, в края започва да изстрелва горни до във всички посоки, едно след друго, толкова бързи и брилянтни, сякаш никога няма да му свърши дъхът. Бонинг спрял оркестъра и всички гледали младока с изражения, показващи озадачение и почит. Павароти повтаря това и на официалното представление, като на всичкото отгоре, освен 9-те написани до, изпява още едно. Това се възприема като да се добави още една обиколка към десетте избягани от маратонец на състезание. Естествено, публиката не остава безразлична – триумфът му е абсолютен – толкова, че почти никой не обръща внимание ужасния му френски.

Luciano Pavarotti – "Ah! mes amis... Pour mon âme" (1966, Covent Garden)




Тройката Павароти-Съдърланд-Бонинг играят операта и през следващия сезон – 1966-67.


На следващата година я поставя и Ла Скала, на италиански (La figlia del regimento), пак с Тонио на Павароти, но с Мирела Френи като Мими.



На представлението е направен запис, като Мими на Френи е не по-малко брилянтна - изключително завладяващо присъствие...

Mirella Freni – "Convien Partir" (1968, La Scala)




...а заради италианския Павароти е още по-прекрасен.

Luciano Pavarotti – "Amici mei che alegro giorno" (1968, La Scala)




Успехът на Павароти-Съдърланд-Бонинг от 1966-67 г. се повтаря и през сезон 1972-73 г. в Метрополитън, като тук вече триумфът, ако това е възможно, е още по-голям и от предишния. Вечерта на 17 февруари, въпреки сезона, е доста гореща – представлението е прекъсвано от аплодисментите няколко пъти. Първо шоуто е спряно след "La chanson du règiment" на Съдърланд, после спира след дуета й с Павароти "Depuis l'instant"...

Joan Sutherland & Luciano Pavarotti – "Depuis l'instant" (1967, studio)



..., но след "Ah! mes amis... Pour mon âme" на Павароти, то буквално излиза от контрола на диригента – пресата тогава тръби, че Павароти „прескача като на спортната обиколка Бичърз Бруук (конно състезание) горните до със самоувереност и оставя всички без дъх“, за което е извикан 17 пъти на бис. Същата вечер тенора, от много добър певец, се превръща в звезда от ранга на партньорката си. Най-накрая спектакъла спира и след арията на Тонио "Pour me rapprocher de Marie".

Luciano Pavarotti – Pour me rapprocher de Marie (1972, Met)




Съдърланд и Павароти, начело с Бонинг, наистина "изваждат от праха" тази свежа музикална комедия на Доницети. След изстрелването на тенора като Тонио в звездна орбита, на "Дъщерята на полка" се обръща специално внимание. През 2006 г. успехът на Павароти е повторен от перуанския тенор Хуан Диего Флорез. Той също пее партията най-напред в Ковънт Гардън, като разказва, че непосредствено преди да излезе на сцената провежда телефонен разговор с предшественика си (в документалния филм на BBC за Павароти "Живот в седем арии"). След огромния успех играе постановката и в Ла Скала и тук Флорез "нарушава 74-годишното ембарго за бисовете в легендарния милански театър" (цитат от пресата).

Juan Diego Florez – "Ah! mes amis... Pour mon âme" (2008, Met)




Флорез се представя като Тонио и в Метрополитън на 21 април 2008 г. с Натали Десий като Мари. Този спектакъл е излъчен на HD видео в кинотеатрите на 26 април 2008 г.

Natalie Dessay – "Salut a la France" (2008, Met)




Ролята на Херцогинята е речитативна. По специални поводи се кани примадона от първо качесто, дори да е оттеглила се вече от сцената. Така например в представлението в Метрополитън през 1972 г. на Съдърланд-Павароти, Херцогинята е нашата Люба Велич...


..., а в постановката от 2008 с Дессий-Флорез - Монсерат Кабайе.

Montserrat Caballé – Duchesse de Crakentorp (2008)



У нас тази чудесна опера-буфа я поставиха за пръв път едва миналата в Русенската опера. Нямах късмет да я гледам, но се надявам да я играят пак... дотогава - има чудесни представления, издадени на DVD с артисти от висшата лига и модерни постановки - гледайте!

114-годишните студенти

Днес, 1 февруари 2010, се навършват 114 години от първата премиера на операта „Бохеми“. Това е най-поставяната опера на Пучили след „Тоска“.



„Бохеми” (La bohème) е опера в четири действия, четири картини, на Джакомо Пучини по италианското либрето на Луиджи Илика и Джузепе Джакоза. Световната премиера на операта е на 1 февруари 1896 г. в Торино, Театро Реджио, диригент е Артуро Тосканини. Оттогава „Бохеми” става част от стандартния италиански оперен репертоар и една от най-често поставяните опери. През 1946 г., 50 години след премиерата й, Тосканини дирижира представление, излъчвано на живо по радиото и това е единственият запис на опера на Пучини, с диригента, водил премиерния спектакъл.

Пучини планира написването на опери по творби на Шекспир, Чарлз Дикенс, Виктор Юго, Ростан, Голдони, Д’Анунцио, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Максим Горки, Метерлинк, Киплинг и пр., но се спира на сюжета на „Сцени из живота на бохемите“ от френския писател Анри Мюрже (1822–1861) и възлага на Илика и Джакоза написването на либретото. Композиторът се е уверил, че добрия текст е половината от успеха на операта и след неособено добре приетите му две предходни опери, сега внимателно е подбрал сюжета и либретистите.

На титулната страница на либретото на „Бохеми“ е посочено, че текта се базира на новелите на Анри Мюрже „Сцена из живота на бохемите”, но всъчщност не на всички, тъй като съдържанието им е без връзка помежду си. Както в по-късно създадената пиеса на Мюрже и Теодор Барие от 1849 г. със същото име („Бохеми“), оперното либрето е фокусирано върху връзката на Родолфо с Мими, завършваща с нейната смърт. Също както е в пиесата, Мими е сборен образ от две героини в новелите – Мими и Франсин. По-голямата част от текста на либретото се основава на новелите на Мюрже, но основната фабула във втория и третия акт е замисъл на либретистите, с няколко препратки към Мюрже. Финалните сцени на на първи и четвърти акт – с Родолфо и Мими – са идентични в операта на Пучини и пиесата на Мюрже и Барие.

Публикуваното либрето съдържа бележки от либретистите, относно адаптацията им.

Световната премиера на „Бохеми” е на 1 февруари 1896 г. в Торни, Театро Реджио, с диригент Артуро Тосканини. Операта бързо става популярна в цяла Италия и скоро е поставена в Неапол, Болоня, Рим, Ла Скала, Ла Фениче, Парма и в Бергамо.

„Бохеми” печели безкрайна световна популярност в началото на 20-ти век – само парижката Опера Комик я представя 100 пъти през 1903 г. Белгийската премиера е в Театър Ла Моне, Брюксел, на 25 октомври 1900 г., по френския превод на Ферие. Метрополитън Опера представя операта за пръв път на 26 декември 1900 г.

В Монако „Бохеми” е поставена на 1 февруари 1902, в операта на Монте Карло, с Нели Мелба като Мими и Енрико Карузо като Родолфо.

В България „Бохеми“ е изпълнена за пръв път през 1922 г. от Софийската народна опера под диригентската палка на Маестро Георги Атанасов.

„Бохеми“ е първата опера, излъчена на живо по телевизията – това става през 1977 г., театърът е Метрополитън Опера в Ню Йорк, а Родолфо, Мими и Марчело са Лучано Павароти, Рената Ското и Ингвар Виксел. Диригент е Джеймс Ливайн.

Luciano Pavarotti & Renata Scotto – Dunque è proprio finita (1977, MET)



Както вече бе казано, операта е в постоянния репертоар на театрите, за това съвсем естествено, през годините са се утвърдили много сценични двойки, триумфиращи в ролите на Родолфо и Мими. В началото на 20-ти век това са Енрико Карузо и Нели Мелба.

Enrico Caruso – Che gelida manina (1906)



Nelie Melba – Sì. Mi chiamano Mimì (1906)




По-късно, в средата на века и почти по едно и също време – Джуси Бьорлинг с Рената Тебалди или Виктория де лос Анджелес...

Jussi Björling – Che gelida manina (1956)



Renata Tebaldi – Sì. Mi chiamano Mimì (1956)



Jussi Björling & Renata Tebaldi – O soave fanciulla (1956)



Victoria de los Ángeles – Sì. Mi chiamano Mimì (1956)




и Джузепе ди Стефано с Мария Калас.

Giuseppe di Stefano – Che gelida manina (Studio recording)



Maria Callas – Sì. Mi chiamano Mimì



Maria Callas & Giuseppe Di Stefano – O soave fanciulla




През 90-те години почестите са за Роберто Аланя и Анджела Георгиу, а двойката от първите години на новото столетие е Роландо Вилацон и Анна Нетребко. Долнем също прави филм-опера „Бохеми“ през 2008 с Вилазон и Нетребко. Филмът е прекрасно произведение с модерно звучене – режисьорът е отърсил от праха предъвквания прочит на либретото и ни показва една различна сценография. Тандемът Вилацон-Нетребко са наистина влюбени и се раздават от все сърце.

Angela Gheorghiu – Sì. Mi chiamano Mimì



Roberto Alagna & Franck Ferrari – O Mimì, tu più non torni (2005, Orange)



Rolando Villazón – Che gelida manina (2008 film)



Rolando Villazon & Anna Netrebko – O soave fanciulla (2006, live concert)




От средата на 60-те до края на 80-те палмата на първенството държат Лучано Павароти и Мирела Френи, като по всеобщо мнение те са най-добрите Родолфо и Мими въобще.




През 1965 г. Дзефирели прави филм-опера, в която участва Френи, но неин партньор е не Павароти – той все още не е толкова известен, а чудесният Джани Раймонди.

Gianni Raimondi – Che gelida manina (1965, film)




За най-добър запис на тази опера, позовавайки се накритиката и Джудичи ("Операта в CD и видео"), се счита този от 1972 г. на Херберт фон Караян с Павароти, Френи, Панерай и Гяуров, и Берлинската филхармония. Когато е излязло изданието се е шумяло много около него – звукът, който Берлинската филхармония произвежда под ръководството на Караян е най-пищният, съществувал някога, подобно качество на звука, като на тази плоча е било нечувано, а за критиците двойката Павароти-Френи не е само брилянтно партньорство, а „някакво прераждане“.

Mirella Freni – Sì. Mi chiamano Mimì (1969, live)



Luciano Pavarotti & Mirella Freni – O soave fanciulla (1969, live)



Luciano Pavarotti & Rolando Panerai – O Mimì tu più non torni (1972, studio)



Luciano Pavarotti & Mirella Freni - O soave fanciulla (1988, San Francisco)




Ролята на Родолфо е най-играна и най-любима за Лучано Павароти и се задържа в репертоара му до края на кариерата. Тримата с Мирела Френи и Николай Гяуров са поканени за спектакъла за отбелязването на 100-годишнината от премиерата на „Бохеми“ през 1996 г. в Торино. В това видео Френи и Гяуров все още са Френи и Гяуров, пеенето на Павароти, макар и не на онова ниво, е хубаво (макар, че „Che gelida manina” е с по-ниска тоналност), но физиката му няма нищо общо с Родолфо на Павароти – най-добрият във втората половина на 20-ти век.

Luciano Pavarotti – Che gelida manina (1979, La Scala)



Luciano Pavarotti & Ileana Cotrubas – O soave fanciulla (1979, La Scala)



Luciano Pavarotti & Ileana Cotrubas – Sono andati? (1979, La Scala)




Заслужено е да отдадем внимание и на арията на Мюзета - известната като "валсовата песен на Мюзета" от второ действие...

Renata Scotto – Quando m'en vo'... (Musetta waltz song, 1982, MET)




както и на тази на Колин от трето:

Nicolai Ghiaurov - Vecchia zimarra (1988, San Francisco)



С „Бохеми” започват кариерите на много велики оперни артисти. Операта е подходяща за старт на професионалната реализация, тъй като обрисуваните характери са на млади, безгрижни студенти.

Хайдн на българска сцена

Напоследък, за щастие, операта разширява популярността си сред по-младото поколение. Несъмнено за това допринасят и медиите – имаше години след прехода, в които не се чуваше нищо за изкуство (изключая популярната музика), камоли за опера. Та по БНТ в края на 2009 г., наред с рекламите за излъчването на откриването на сезона в Ла Скала и коледните концерти, се заговори за международната продукция на операта „Истинското постоянство“ на Хайдн. Преди премиерата й на сцената на националната ни опера подробно ни обясниха как се е стигнало до поставянето на тази опера в България и какъв е нейният характер, но поради ограниченото време не можаха да се разкажат повече за създаването й. Сега ще се опитам да внеса някакво просветление по въпроса.

La vera costanza
„Истинското постоянство“ е драматично-комична опера (operatic dramma giocoso) в 3 акта. Италианското либрето е съкратена версия на Франческо Путини, създадено за опера със същото име за композитора Паскуале Анфоси. Историята разказва вълненията на сантиментална героиня, отхвърлена от майка си.

Операта е написана за двора унгарския двор и поставена за пръв път 25 април 1779, когато Хайдн я възпроизвежда по памет, тъй като творбата е била изгубена. Следват представления в Братислава, Будапеща, Виена и Бърно между 1786 и 1792 г. През 1791 е представена в Париж като „Лорет“.

Персонажи и артисти
Розина, рибарка – Федерика Карневале / Александрина Стоянова / Надя Павлова
Баронеса Ирене, леля на граф Енрико – Вера Гиргинова / Юлиана Катинова
Лизета, прислужница на баронесата – Вяра Димитрова / Лилия Здравкова
Граф Ерико, таен съпруг на Розина – Николай Моцов / Пеньо Пирозов
Маркиз Ернесто, приятел на граф Ерико – Пламен Папазиков
Мазино, брат на Розина, рибар – Пламен Петров / Ростислав Байрактаров
Вилото, богат и глупав господин – Илия Илиев / Лъчезар Лазаров

Ето я и прекрасната постановка:
Joseph Haydn: La vera costanza – Sofia National Opera and Ballet

„Манон Леско“ в София

На 12 февруари в Националната опера и балет, София, е премиерата на операта „Манон Леско“ от Джакомо Пучини. Либретото е по романа на абат Прево, издаден в Амстердам. Историята на нещастната куртизанка тогава все още не била привлякла към себе си особено внимание. Когато обаче през 1753 г. тя излязла в отделна книжка под името „L'histoire du chevalier des Grieux et de Manon Lescaut“ („Историята на кавалера де Грийо и на Манон Леско"), последвал грандиозен скандал и огромен успех.



След премиерата на тази трета опера на Пучини на 1 февруари 1893 г. в Торино, Театро Реджио, идва истинският успех на композитора. В преработен вид операта е представена отново на 21 декември 1893 в Театро Кочиа. Днес се играе предимно в оригиналният си вариант от първата премиера.


>„Манон леско“
музика – Джакомо Пучини
либрето – Луиджи Илика, Марко Праджа и Доменико Олива

Изпълнители

Манон Леско – Йоана Железчева / Радостина Николаева
Леско, неин брат, сержант – Александър Крунев / Джанфранко Монтрезор / Йонут Паску
Кавалер де Грийо – Костадин Андреев / Румен Дойков / Камен Чанев
Жеронт дьо Равоа, главен ковчежник – Димитър Станчев / Петър Бучков
Едмондо, студент – Красимир Динев
Гостилничар – Стоян Балабанов
Балетмайстор – Мирослав Андреев / Тодор Желев
Музикант – Маргарита Дамянова / Росица Павлова-Инджева
Фенерджия – Слави Манов
Началник на стрелците с лъкове – Стоил Георгиев
Морски капитан – Гео Чобанов, Димитър Станчев
Перукер – миманс

Диригент – Франческо Роза
Режисьор – Александър Текелиев
Сценография – Пиер Паоло Бислери
Костюми – Светла Калайджиева
Хормайстор – Виолета Димитрова
Асистент режисьор – Юлия Кръстева
Помощник режисьори – Вера Белева, Росица Костова

Корепетитори – Йоланта Смолянова, Мариана Мирчева, Мариана Тотева, Милен Станев, Пелагия Чернева

Следващите спектакли ще бъдат на 13, 14, 16 и 17 февруари, 31 март, 1 и 2 април. Всички спектакли са от 19:00 ч., цените на билетите са между 8 и 60 лева.

Giacomo Puccini: Manon Lescaut - Sola, perduta, abbandonata - Mirella Freni

Още февруарски юбилеи: Ейлийн Фарел

Eileen Farrell
(13 февруари 1920 – 23 март 2002)

Ейлийн Фарел е американски сопран. Постига успехи на оперната сцена и на концертния подиум. Дебютира през 1956 г. като Сантуца в „Селска Чест” на Маскани, на турне на операта на Сан Карло във Флорида. През 1957 дебютира на сцената на Лирик Опера в Чикаго, през 1958 – в Сан Франциско. На сцената на Метрополитън се качва на 6 септември 1960 г. в главната роля на „Алкест” от Глюк. Ангажирана е от Метрополитан за откриването на сезон 1962-63 като Мадалена от „Андреа Шение” на Джордано с Франко Корели в титулната роля. От 1963 до ’64 г. на тази сцена г-жа Фарел играе 44 пъти в 6 представления, след което прекъсва връзките си с Ню Йоркския театър, за да с завърне там отново през 1966 за последните си изпълнения на Мадалена. В репертоара й влизат ролите на Джокондата от едноименната опера на Понкиели, Леонора от „Силата на съдбата” (Верди), Изабела от „Атлантида” на де Фала и разбире се, Сантуца. Фарел получава професорска степен и преподава в редица университети в САЩ.

Ponchielli: La gioconda – Suicidio! – Eileen Farrell

На кого да отдадем чест през февруари? Роландо Вилацон

И най-накрая – да отдадем почит на младото поколение в операта – Роландо Вилацон (Rolando Villazón). Мексиканският тенор (с френско гражданство) е роден на 22 февруари 1972 г. Младежът има много красив глас и невероятно присъствие на сцената. В орбита го изстрелва участието му на Залцбургския фестивал в „Травиата” с Анна Нетребко. Модерната постановка е приета изключително добре, а двамата дебютанти днес са най-добрият оперен дует. Вилацон, освен симпатяга, прекрасно пеещ и всичко останало, е чудесен актьор, вижте:

Verdi: La traviata - Lunge da lei... Dei mei bollenti spiriti - Villazón

На кого да отдадем чест през февруари? Карузо

През 1873 г., на 27 февруари е роден Енрико Карузо (Enrico Caruso). Първата звезда от ерата на записите, превърнал се в еквивалент на „тенор”. Освен оперна, за времето си Карузо е и филмова звезда – нещо, което не се среща дотогава. Може би една от причината е в липсата на киното, но пък театърът е бил на лице... Искам да кажа, че човекът е търсил популярност по всеки възможен начин и не се притеснява от нищо, за да я постигне. Не осъждам участието във филми, много след него правят – Марио Ланца, нашата Люба Велич, но по времето на Карузо киното е нямо и той не може да използва основния си коз – гласа, а далеч не се отличава като виртуозен актьор. Така или иначе днес, за щастие, великият драматичен тенор се асоциира предимно с операта, вижте защо:

Leoncavallo: I pagliacci - Vesti la giubba - Enrico Caruso