"Дъщерята" става на 170 години

На 11 февруари преди 170 години в парижката Опера Комик за пръв път е представена операта "Дъщерята на полка" от Доницети. Нейният първи спектакъл не произвежда фурора, който тя има днес – триумф, който води началото си от далечната 1966 г.


Тогава, на 2 юни, Ковънт Гардън поставя тази позабравена опера с голямата Джоан Съдърланд в ролята на Мари, съпругът й Ричард Бонинг и неин постоянен диригент, и отскорощния й млад партньор Лучано Павароти – в ролята на Тонио.


Успехът на примадоната е очакван – тя е невероятна комбинация от високи ноти и чувство за хумор...

Joan Sutherland – "La chanson du Règiment" (1972, studio)




..., но истинския успех е за младежа.

В края на първо действие Доницети си прави садистичната шега да напише една тенорова ария, която завършва с 8 горни до – 4 по 2. За капак по-късно добавя и още едно и опасните ноти стават 9, а арията се превръща във "връх "Еверест" за тенорите". Трудност добавят и фактите, че е сравнително рано в спектакъла и така остава малко време на певеца за разпяване и че нотите следват бързо една подир друга и изискват значително пъргав глас. Много тенори я пеят само с горно си, но не и не чак толкова големият (като популярност и още повече – като физика) тогава Павароти. Джоан Съдърланд разказва, че винаги на репетициите Лучано завършва "Pour mon âme" с нормално си. На генералната, както си пеел арията, в края започва да изстрелва горни до във всички посоки, едно след друго, толкова бързи и брилянтни, сякаш никога няма да му свърши дъхът. Бонинг спрял оркестъра и всички гледали младока с изражения, показващи озадачение и почит. Павароти повтаря това и на официалното представление, като на всичкото отгоре, освен 9-те написани до, изпява още едно. Това се възприема като да се добави още една обиколка към десетте избягани от маратонец на състезание. Естествено, публиката не остава безразлична – триумфът му е абсолютен – толкова, че почти никой не обръща внимание ужасния му френски.

Luciano Pavarotti – "Ah! mes amis... Pour mon âme" (1966, Covent Garden)




Тройката Павароти-Съдърланд-Бонинг играят операта и през следващия сезон – 1966-67.


На следващата година я поставя и Ла Скала, на италиански (La figlia del regimento), пак с Тонио на Павароти, но с Мирела Френи като Мими.



На представлението е направен запис, като Мими на Френи е не по-малко брилянтна - изключително завладяващо присъствие...

Mirella Freni – "Convien Partir" (1968, La Scala)




...а заради италианския Павароти е още по-прекрасен.

Luciano Pavarotti – "Amici mei che alegro giorno" (1968, La Scala)




Успехът на Павароти-Съдърланд-Бонинг от 1966-67 г. се повтаря и през сезон 1972-73 г. в Метрополитън, като тук вече триумфът, ако това е възможно, е още по-голям и от предишния. Вечерта на 17 февруари, въпреки сезона, е доста гореща – представлението е прекъсвано от аплодисментите няколко пъти. Първо шоуто е спряно след "La chanson du règiment" на Съдърланд, после спира след дуета й с Павароти "Depuis l'instant"...

Joan Sutherland & Luciano Pavarotti – "Depuis l'instant" (1967, studio)



..., но след "Ah! mes amis... Pour mon âme" на Павароти, то буквално излиза от контрола на диригента – пресата тогава тръби, че Павароти „прескача като на спортната обиколка Бичърз Бруук (конно състезание) горните до със самоувереност и оставя всички без дъх“, за което е извикан 17 пъти на бис. Същата вечер тенора, от много добър певец, се превръща в звезда от ранга на партньорката си. Най-накрая спектакъла спира и след арията на Тонио "Pour me rapprocher de Marie".

Luciano Pavarotti – Pour me rapprocher de Marie (1972, Met)




Съдърланд и Павароти, начело с Бонинг, наистина "изваждат от праха" тази свежа музикална комедия на Доницети. След изстрелването на тенора като Тонио в звездна орбита, на "Дъщерята на полка" се обръща специално внимание. През 2006 г. успехът на Павароти е повторен от перуанския тенор Хуан Диего Флорез. Той също пее партията най-напред в Ковънт Гардън, като разказва, че непосредствено преди да излезе на сцената провежда телефонен разговор с предшественика си (в документалния филм на BBC за Павароти "Живот в седем арии"). След огромния успех играе постановката и в Ла Скала и тук Флорез "нарушава 74-годишното ембарго за бисовете в легендарния милански театър" (цитат от пресата).

Juan Diego Florez – "Ah! mes amis... Pour mon âme" (2008, Met)




Флорез се представя като Тонио и в Метрополитън на 21 април 2008 г. с Натали Десий като Мари. Този спектакъл е излъчен на HD видео в кинотеатрите на 26 април 2008 г.

Natalie Dessay – "Salut a la France" (2008, Met)




Ролята на Херцогинята е речитативна. По специални поводи се кани примадона от първо качесто, дори да е оттеглила се вече от сцената. Така например в представлението в Метрополитън през 1972 г. на Съдърланд-Павароти, Херцогинята е нашата Люба Велич...


..., а в постановката от 2008 с Дессий-Флорез - Монсерат Кабайе.

Montserrat Caballé – Duchesse de Crakentorp (2008)



У нас тази чудесна опера-буфа я поставиха за пръв път едва миналата в Русенската опера. Нямах късмет да я гледам, но се надявам да я играят пак... дотогава - има чудесни представления, издадени на DVD с артисти от висшата лига и модерни постановки - гледайте!

114-годишните студенти

Днес, 1 февруари 2010, се навършват 114 години от първата премиера на операта „Бохеми“. Това е най-поставяната опера на Пучили след „Тоска“.



„Бохеми” (La bohème) е опера в четири действия, четири картини, на Джакомо Пучини по италианското либрето на Луиджи Илика и Джузепе Джакоза. Световната премиера на операта е на 1 февруари 1896 г. в Торино, Театро Реджио, диригент е Артуро Тосканини. Оттогава „Бохеми” става част от стандартния италиански оперен репертоар и една от най-често поставяните опери. През 1946 г., 50 години след премиерата й, Тосканини дирижира представление, излъчвано на живо по радиото и това е единственият запис на опера на Пучини, с диригента, водил премиерния спектакъл.

Пучини планира написването на опери по творби на Шекспир, Чарлз Дикенс, Виктор Юго, Ростан, Голдони, Д’Анунцио, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Максим Горки, Метерлинк, Киплинг и пр., но се спира на сюжета на „Сцени из живота на бохемите“ от френския писател Анри Мюрже (1822–1861) и възлага на Илика и Джакоза написването на либретото. Композиторът се е уверил, че добрия текст е половината от успеха на операта и след неособено добре приетите му две предходни опери, сега внимателно е подбрал сюжета и либретистите.

На титулната страница на либретото на „Бохеми“ е посочено, че текта се базира на новелите на Анри Мюрже „Сцена из живота на бохемите”, но всъчщност не на всички, тъй като съдържанието им е без връзка помежду си. Както в по-късно създадената пиеса на Мюрже и Теодор Барие от 1849 г. със същото име („Бохеми“), оперното либрето е фокусирано върху връзката на Родолфо с Мими, завършваща с нейната смърт. Също както е в пиесата, Мими е сборен образ от две героини в новелите – Мими и Франсин. По-голямата част от текста на либретото се основава на новелите на Мюрже, но основната фабула във втория и третия акт е замисъл на либретистите, с няколко препратки към Мюрже. Финалните сцени на на първи и четвърти акт – с Родолфо и Мими – са идентични в операта на Пучини и пиесата на Мюрже и Барие.

Публикуваното либрето съдържа бележки от либретистите, относно адаптацията им.

Световната премиера на „Бохеми” е на 1 февруари 1896 г. в Торни, Театро Реджио, с диригент Артуро Тосканини. Операта бързо става популярна в цяла Италия и скоро е поставена в Неапол, Болоня, Рим, Ла Скала, Ла Фениче, Парма и в Бергамо.

„Бохеми” печели безкрайна световна популярност в началото на 20-ти век – само парижката Опера Комик я представя 100 пъти през 1903 г. Белгийската премиера е в Театър Ла Моне, Брюксел, на 25 октомври 1900 г., по френския превод на Ферие. Метрополитън Опера представя операта за пръв път на 26 декември 1900 г.

В Монако „Бохеми” е поставена на 1 февруари 1902, в операта на Монте Карло, с Нели Мелба като Мими и Енрико Карузо като Родолфо.

В България „Бохеми“ е изпълнена за пръв път през 1922 г. от Софийската народна опера под диригентската палка на Маестро Георги Атанасов.

„Бохеми“ е първата опера, излъчена на живо по телевизията – това става през 1977 г., театърът е Метрополитън Опера в Ню Йорк, а Родолфо, Мими и Марчело са Лучано Павароти, Рената Ското и Ингвар Виксел. Диригент е Джеймс Ливайн.

Luciano Pavarotti & Renata Scotto – Dunque è proprio finita (1977, MET)



Както вече бе казано, операта е в постоянния репертоар на театрите, за това съвсем естествено, през годините са се утвърдили много сценични двойки, триумфиращи в ролите на Родолфо и Мими. В началото на 20-ти век това са Енрико Карузо и Нели Мелба.

Enrico Caruso – Che gelida manina (1906)



Nelie Melba – Sì. Mi chiamano Mimì (1906)




По-късно, в средата на века и почти по едно и също време – Джуси Бьорлинг с Рената Тебалди или Виктория де лос Анджелес...

Jussi Björling – Che gelida manina (1956)



Renata Tebaldi – Sì. Mi chiamano Mimì (1956)



Jussi Björling & Renata Tebaldi – O soave fanciulla (1956)



Victoria de los Ángeles – Sì. Mi chiamano Mimì (1956)




и Джузепе ди Стефано с Мария Калас.

Giuseppe di Stefano – Che gelida manina (Studio recording)



Maria Callas – Sì. Mi chiamano Mimì



Maria Callas & Giuseppe Di Stefano – O soave fanciulla




През 90-те години почестите са за Роберто Аланя и Анджела Георгиу, а двойката от първите години на новото столетие е Роландо Вилацон и Анна Нетребко. Долнем също прави филм-опера „Бохеми“ през 2008 с Вилазон и Нетребко. Филмът е прекрасно произведение с модерно звучене – режисьорът е отърсил от праха предъвквания прочит на либретото и ни показва една различна сценография. Тандемът Вилацон-Нетребко са наистина влюбени и се раздават от все сърце.

Angela Gheorghiu – Sì. Mi chiamano Mimì



Roberto Alagna & Franck Ferrari – O Mimì, tu più non torni (2005, Orange)



Rolando Villazón – Che gelida manina (2008 film)



Rolando Villazon & Anna Netrebko – O soave fanciulla (2006, live concert)




От средата на 60-те до края на 80-те палмата на първенството държат Лучано Павароти и Мирела Френи, като по всеобщо мнение те са най-добрите Родолфо и Мими въобще.




През 1965 г. Дзефирели прави филм-опера, в която участва Френи, но неин партньор е не Павароти – той все още не е толкова известен, а чудесният Джани Раймонди.

Gianni Raimondi – Che gelida manina (1965, film)




За най-добър запис на тази опера, позовавайки се накритиката и Джудичи ("Операта в CD и видео"), се счита този от 1972 г. на Херберт фон Караян с Павароти, Френи, Панерай и Гяуров, и Берлинската филхармония. Когато е излязло изданието се е шумяло много около него – звукът, който Берлинската филхармония произвежда под ръководството на Караян е най-пищният, съществувал някога, подобно качество на звука, като на тази плоча е било нечувано, а за критиците двойката Павароти-Френи не е само брилянтно партньорство, а „някакво прераждане“.

Mirella Freni – Sì. Mi chiamano Mimì (1969, live)



Luciano Pavarotti & Mirella Freni – O soave fanciulla (1969, live)



Luciano Pavarotti & Rolando Panerai – O Mimì tu più non torni (1972, studio)



Luciano Pavarotti & Mirella Freni - O soave fanciulla (1988, San Francisco)




Ролята на Родолфо е най-играна и най-любима за Лучано Павароти и се задържа в репертоара му до края на кариерата. Тримата с Мирела Френи и Николай Гяуров са поканени за спектакъла за отбелязването на 100-годишнината от премиерата на „Бохеми“ през 1996 г. в Торино. В това видео Френи и Гяуров все още са Френи и Гяуров, пеенето на Павароти, макар и не на онова ниво, е хубаво (макар, че „Che gelida manina” е с по-ниска тоналност), но физиката му няма нищо общо с Родолфо на Павароти – най-добрият във втората половина на 20-ти век.

Luciano Pavarotti – Che gelida manina (1979, La Scala)



Luciano Pavarotti & Ileana Cotrubas – O soave fanciulla (1979, La Scala)



Luciano Pavarotti & Ileana Cotrubas – Sono andati? (1979, La Scala)




Заслужено е да отдадем внимание и на арията на Мюзета - известната като "валсовата песен на Мюзета" от второ действие...

Renata Scotto – Quando m'en vo'... (Musetta waltz song, 1982, MET)




както и на тази на Колин от трето:

Nicolai Ghiaurov - Vecchia zimarra (1988, San Francisco)



С „Бохеми” започват кариерите на много велики оперни артисти. Операта е подходяща за старт на професионалната реализация, тъй като обрисуваните характери са на млади, безгрижни студенти.

Хайдн на българска сцена

Напоследък, за щастие, операта разширява популярността си сред по-младото поколение. Несъмнено за това допринасят и медиите – имаше години след прехода, в които не се чуваше нищо за изкуство (изключая популярната музика), камоли за опера. Та по БНТ в края на 2009 г., наред с рекламите за излъчването на откриването на сезона в Ла Скала и коледните концерти, се заговори за международната продукция на операта „Истинското постоянство“ на Хайдн. Преди премиерата й на сцената на националната ни опера подробно ни обясниха как се е стигнало до поставянето на тази опера в България и какъв е нейният характер, но поради ограниченото време не можаха да се разкажат повече за създаването й. Сега ще се опитам да внеса някакво просветление по въпроса.

La vera costanza
„Истинското постоянство“ е драматично-комична опера (operatic dramma giocoso) в 3 акта. Италианското либрето е съкратена версия на Франческо Путини, създадено за опера със същото име за композитора Паскуале Анфоси. Историята разказва вълненията на сантиментална героиня, отхвърлена от майка си.

Операта е написана за двора унгарския двор и поставена за пръв път 25 април 1779, когато Хайдн я възпроизвежда по памет, тъй като творбата е била изгубена. Следват представления в Братислава, Будапеща, Виена и Бърно между 1786 и 1792 г. През 1791 е представена в Париж като „Лорет“.

Персонажи и артисти
Розина, рибарка – Федерика Карневале / Александрина Стоянова / Надя Павлова
Баронеса Ирене, леля на граф Енрико – Вера Гиргинова / Юлиана Катинова
Лизета, прислужница на баронесата – Вяра Димитрова / Лилия Здравкова
Граф Ерико, таен съпруг на Розина – Николай Моцов / Пеньо Пирозов
Маркиз Ернесто, приятел на граф Ерико – Пламен Папазиков
Мазино, брат на Розина, рибар – Пламен Петров / Ростислав Байрактаров
Вилото, богат и глупав господин – Илия Илиев / Лъчезар Лазаров

Ето я и прекрасната постановка:
Joseph Haydn: La vera costanza – Sofia National Opera and Ballet

„Манон Леско“ в София

На 12 февруари в Националната опера и балет, София, е премиерата на операта „Манон Леско“ от Джакомо Пучини. Либретото е по романа на абат Прево, издаден в Амстердам. Историята на нещастната куртизанка тогава все още не била привлякла към себе си особено внимание. Когато обаче през 1753 г. тя излязла в отделна книжка под името „L'histoire du chevalier des Grieux et de Manon Lescaut“ („Историята на кавалера де Грийо и на Манон Леско"), последвал грандиозен скандал и огромен успех.



След премиерата на тази трета опера на Пучини на 1 февруари 1893 г. в Торино, Театро Реджио, идва истинският успех на композитора. В преработен вид операта е представена отново на 21 декември 1893 в Театро Кочиа. Днес се играе предимно в оригиналният си вариант от първата премиера.


>„Манон леско“
музика – Джакомо Пучини
либрето – Луиджи Илика, Марко Праджа и Доменико Олива

Изпълнители

Манон Леско – Йоана Железчева / Радостина Николаева
Леско, неин брат, сержант – Александър Крунев / Джанфранко Монтрезор / Йонут Паску
Кавалер де Грийо – Костадин Андреев / Румен Дойков / Камен Чанев
Жеронт дьо Равоа, главен ковчежник – Димитър Станчев / Петър Бучков
Едмондо, студент – Красимир Динев
Гостилничар – Стоян Балабанов
Балетмайстор – Мирослав Андреев / Тодор Желев
Музикант – Маргарита Дамянова / Росица Павлова-Инджева
Фенерджия – Слави Манов
Началник на стрелците с лъкове – Стоил Георгиев
Морски капитан – Гео Чобанов, Димитър Станчев
Перукер – миманс

Диригент – Франческо Роза
Режисьор – Александър Текелиев
Сценография – Пиер Паоло Бислери
Костюми – Светла Калайджиева
Хормайстор – Виолета Димитрова
Асистент режисьор – Юлия Кръстева
Помощник режисьори – Вера Белева, Росица Костова

Корепетитори – Йоланта Смолянова, Мариана Мирчева, Мариана Тотева, Милен Станев, Пелагия Чернева

Следващите спектакли ще бъдат на 13, 14, 16 и 17 февруари, 31 март, 1 и 2 април. Всички спектакли са от 19:00 ч., цените на билетите са между 8 и 60 лева.

Giacomo Puccini: Manon Lescaut - Sola, perduta, abbandonata - Mirella Freni

Още февруарски юбилеи: Ейлийн Фарел

Eileen Farrell
(13 февруари 1920 – 23 март 2002)

Ейлийн Фарел е американски сопран. Постига успехи на оперната сцена и на концертния подиум. Дебютира през 1956 г. като Сантуца в „Селска Чест” на Маскани, на турне на операта на Сан Карло във Флорида. През 1957 дебютира на сцената на Лирик Опера в Чикаго, през 1958 – в Сан Франциско. На сцената на Метрополитън се качва на 6 септември 1960 г. в главната роля на „Алкест” от Глюк. Ангажирана е от Метрополитан за откриването на сезон 1962-63 като Мадалена от „Андреа Шение” на Джордано с Франко Корели в титулната роля. От 1963 до ’64 г. на тази сцена г-жа Фарел играе 44 пъти в 6 представления, след което прекъсва връзките си с Ню Йоркския театър, за да с завърне там отново през 1966 за последните си изпълнения на Мадалена. В репертоара й влизат ролите на Джокондата от едноименната опера на Понкиели, Леонора от „Силата на съдбата” (Верди), Изабела от „Атлантида” на де Фала и разбире се, Сантуца. Фарел получава професорска степен и преподава в редица университети в САЩ.

Ponchielli: La gioconda – Suicidio! – Eileen Farrell

На кого да отдадем чест през февруари? Роландо Вилацон

И най-накрая – да отдадем почит на младото поколение в операта – Роландо Вилацон (Rolando Villazón). Мексиканският тенор (с френско гражданство) е роден на 22 февруари 1972 г. Младежът има много красив глас и невероятно присъствие на сцената. В орбита го изстрелва участието му на Залцбургския фестивал в „Травиата” с Анна Нетребко. Модерната постановка е приета изключително добре, а двамата дебютанти днес са най-добрият оперен дует. Вилацон, освен симпатяга, прекрасно пеещ и всичко останало, е чудесен актьор, вижте:

Verdi: La traviata - Lunge da lei... Dei mei bollenti spiriti - Villazón

На кого да отдадем чест през февруари? Карузо

През 1873 г., на 27 февруари е роден Енрико Карузо (Enrico Caruso). Първата звезда от ерата на записите, превърнал се в еквивалент на „тенор”. Освен оперна, за времето си Карузо е и филмова звезда – нещо, което не се среща дотогава. Може би една от причината е в липсата на киното, но пък театърът е бил на лице... Искам да кажа, че човекът е търсил популярност по всеки възможен начин и не се притеснява от нищо, за да я постигне. Не осъждам участието във филми, много след него правят – Марио Ланца, нашата Люба Велич, но по времето на Карузо киното е нямо и той не може да използва основния си коз – гласа, а далеч не се отличава като виртуозен актьор. Така или иначе днес, за щастие, великият драматичен тенор се асоциира предимно с операта, вижте защо:

Leoncavallo: I pagliacci - Vesti la giubba - Enrico Caruso

На кого да отдадем чест през февруари? Хендел

На 23 февруари 1685 е роден Георг Фридрих Хендел (Georg Frederic Handel) – великият немски композитор на опери, оратории и концерти, връстник на Бах и Скарлати. Явно годината е била плодородна – днес не се случва подобно струпване на гении, да не кажа, че се наблюдава пълното им отсъствие... Както и да е, важното е, че музиката на Хендел звучи тържествена и категорична, както звучи и името му! насладете се на майсторството на големия Хендел, в изпълнение на голямата Джоан Съдърланд

Handel: Rodelinda - Dame Joan Sutherland

На кого да отдадем чест през февруари? Франко Дзефирели

На 12 февруари 1923 г. е роден знаменитият Франко Дзефирели (Franco Zeffirelli), филмов и оперен режисьор, ръководил цяло съзвездие от оперни звезди, включително и български, освен в театъра, и във филм-оперите. Негов е един много любим, надявам се не само мой, филм – „Ромео и Жулиета” (1968) с красивата музика на Нино Рота.

Romeo and Juliet (Zeffirelli's 1968)

На кого да отдадем чест през февруари? Леонтин Прайс

Този месец не може да се оплаче от липса на величия. Най-важната годишнина вече я споменах (другите не че на са важни, но не са толкова кръгли), сега останалите:
На 10 февруари 1927 г. е родена Леонтин Прайс (Leontyne Price) – брилянтен вердиев сопран и първата чернокожа примадона. Г-жа Прайс има един от най-силните гласове, появявали се на международната оперна сцена. От дните на върховата си кариера ни оставя най-истинската Аида и прекрасни Амелия и Леонора.

Leontyne Price: O patria mia



През 1967 г. Прайс, заедно с вторият българин, обявен за „Бас №1 на планетата” – Николай Гяуров (Nicolai Ghiaurov), са част от един от най-важните екипи за изпълнението на „Реквием” на Врди – с Фиоренца Косото (Fiorenza Cossotto) и Лучано Павароти (Luciano Pavarotti, все още без брада), дирижирани от вездесъщият Херберт фон Караян (Herbert von Karajan). Хубавото е, че това изпълнение вече се продава и на DVD (преди го имаше само на видеокасета) и ще остане за бъдещите меломани.

Verdi: Requiem – Ofertorio (Price, Cossotto, Pavarotti, Ghiaurov)

200 години от рождението на Шопен

Frédéric Chopin

(22 февруари 1810 – 17 октомври 1849)


Всеки оперен почитател обича класическата музика като цяло (или поне аз съм така). На 22 февруари се навършват 200 години от рождението на именития полски композитор и гениален пианист Фредерик Шопен.


Шопен, син на френски емигрант и полякиня, се изявява като дете-чудо в изпълнението на клавирни творби. На 2 ноември 1830, на 12-годишна възраст напуска Полша, заминава за Австрия, като по-нататъшната му цел е Италия. Седем дни по-късно обаче избухва Ноемврийската революция и последвалото я помитане на Русия. Така Шопен е експортиран от Полша като част от т.нар. „Велика емиграция” (полски – Wielka Emigracja).


В края на краищата се озовава в Париж, където удобно се подвизава като композитор и учител по музика, давайки понякога и публични изпълнения. Там изживява няколко любови, като накрая открива тази, така красиво разказана в игралния филм „Импромптю” (Impromptu, 1991, Хю Грант и Джуди Дейвис) – с Аурора Дюпин, по-известна като Жорж Санд. През по-голямата част от живота си Шопен е с много крехко здраве и умира твърде млад – на 39-годишна възраст.


Композициите му са предимно за пиано, изключително експресивни и сложни за изпълнение. Шопен създава музикални форми – напр. инструментална балада и внася иновации в познатите вече тогава соната за пиано, мазурка (полски – mazurek), валс, ноктюрно (от фр. – nocturnal, използва се и ит. notturno), полонезе (бавен полски танц – polonez, ит. – polacca), етюд, импромптю (муз. композиция в свободна форма, базираща се често на импровизация)...



Статия за Шопен в Уикипедия (англ.):

http://en.wikipedia.org/wiki/Fr%C3%A9d%C3%A9ric_Chopin